Чувствам се празен – като бутилка от червено вино, захвърлена върху белия сняг. Намирам се в мравуняк, заобиколен от хиляди идентични съдби, но нито една от тях не е моята. Познавам всички хора. Искам да съм животно.

 Нося очила, а другите – слепци с очи. Защо не виждат, че това момиче, красиво отвън и отвратително отвътре, което милва и целува стария плужек иска единствено парите му? Защо не я убият с камъни? Защо това тлъсто хлапе кара шейна, а малкото дете до него се спуска с найлон? Защо уродът натиска клаксона като обезумял? Не вижда ли, че старицата пази равновесие на леда с последни сили?

 Защото не им пука.