Денят, когато Максим се уплаши от себе си. Денят, когато му се прииска да убие едно дете.  Неприятният спомен отново нахлу в главата му, залепи се за мислите му като паразит и постепенно изплува на повърхността им.

 Прибираше се от работа пеша и както обикновено минаваше по улицата на първенютата, където понякога искрено се забавляваше, благодарение на уникалните архитектурни решения, чиито продукт бяха двадесетината къщи, крещящи за признанието на случайния пешеходец. Докато за пореден път им се възхищаваше, забеляза около седемдесет годишен старец, облечен с нещо като униформа, който седеше на една пейка в двора на подобие на турски сарай. Стори му се, че стойката на възрастния човек е напрегната, а той неспокойно се взира в края на улицата. Изведнъж се изправи и се втурна към вратата с всички сили. Максим се обърна по посока на погледа му и съгледа черен микорубус, който наближаваше по кварталната улица. Колата  спря рязко пред сарая и от нея изскочи десет-дванадесет годишно момче, като  блъсна вратата след себе си. На микробуса пишеше името на някакво частно училище. Докато детето слизаше на тротоара, старецът вече отваряше запъхтян входната врата.

Усмихна се и каза: “ Добър ден “. Момчето не го погледна, само му хвърли раницата си и обърна гръб. Възрастния човек успя да улови чантата и смутено извика на отдалечаващия се гръб “ А, имате ли ключ? “. Малкият господар махна неопределено с ръка и продължи към детската площадка. Гореща вълна обля Максим. Погледна кретащият старец и си помисли “ Ами ако това беше моят дядо “.